В тишината проехтя звукът от падащата чаша. Целувката й с пода отекна в пустата стая. Стотици стъкълца  се разпиляха по пода, блестейки под бледата лунна светлина. Луната, като за последно, целуна тези мънички звездици и се скри.

Тя отпусна уморено глава върху гърдите му. Изнемощелите й пръсти потърсиха последна утеха в неговите. Кафявите й, иначе топли очи, сега блестяха пълни със сълзи. Две ледени реки се спуснаха по скулите й и поеха по своя път. Устните й се раздвижиха едва доловимо, прошепващи „обичам те”.

Той не отговори. Умът му вече не бе при нея. Бе при онази другата. Изправи се безшумно и пое своя път към поредната единствена.